- Но ... - изрече Вики на глас , угасвайки двигателя и слизайки от колата. Колата на Вики беше се разминала на косъм от челен удар с другата кола, която беше успяла да влезе на паркомястото. Тази кола беше скъпа, последен модел, с всички екстри спортна кола в черен цвят. В тон с водачът на автомобила. Мъжът , седящ зад волана на черния автомобил беше млад, привлекателен, но напълно сериозен и мрачен мъж. Лицето му издаваше студенината на мрака, на тъмнината. Този мъж беше Антонио Сан Роман. Антонио бавно излезе от колата си, затвори вратата, заключи я с дистанционното си и опита да се отправи към входа на университета, но пътя му беше препречен.
- Хей, Вие , - Извика Вики след Антонио.
- На мен ли говорите - студено отвърна Антонио.
- Да, на вас говоря, поне имайте доблест да се извините - настойчиво му отвърна Вики. - Моля - изумен я погледна той. - Да се извиня? - Нямам за какво да се извинявам , особено на непознати нахални госпожици - гордо отвърна Антонио.
- Разбира се, че трябва да се извините, ако сте истински мъж - продължи Вики.
- Първо ми засякохте пътя и ми откраднахте мястото , нападна го тя .
- И по - важното дори не погледнахте дали не съм пострадала , нито се поинтересувахте дали няма щети по автомобила ми
- Вие сте .... - спря се Вики преди да изрече нещо , което не беше в стила й.
- Доколкото виждам няма щети нито по автомобила, нито по собственика , а колкото до мястото аз бях първи - защити се Антонио.
- Но що за нахалство ... - недоумяваща стоеше срещу него Вики. Но преди да продължи словесната си атака , Антонио вече вървеше към входа на сградата , а Вики стоеше на паркинга до колата си изумена от човешкото нехайство.
--------------------------------------------------------------
Междувременно Алекс вече прекосяваше фоайето на университета на път за залата. Този път Алекс се чувстваше странно , защото това беше последният път , в който влизаше в университета като студент по право. След една седмица е дипломирането му и цялото му семейство му беше обещало че ще присъства. Алекс прекосяваше коридорите много бавно, загледан в красивия екстериор на университета. Високите тавани, мраморния под, картините на видни личности и исторически дейци днес му се струваха най - впечатляващото нещо на света. Алекс не можеше да повярва, че след по - малко от седмица вече ще бъде дипломиран юрист и ще може да прави това, което най - много му доставя удоволствие. -Ах, как бързо времето лети - въздъхна тихо Алекс. -Сякаш беше вчера, когато постъпих тук, а след няколко дни ще го напусна. С тези мисли Алекс за последен път влезе в залата
. ----------------------------------------------------------------------
Антонио вече беше в кабинета си и преглеждаше пощата си. Офисът му се намираше на последния етаж и гледаше към вътрешността на университета. Мебелите бяха от кафява кожа, а бюрото му от елегантна дървесина. По рафтовете, разположени на северната стена бяха наредени по възвишен ред книги на видни историци и политически дейци. Но най - впечатляващо за всеки , който влезе в офиса му е дипломата му по право поставена на пилон в близост до бюрото му. Офисът му разполагаше още и с огромна тераса с градински мебели и няколко фикуса. След като провери старателно пощата си, Антонио се залови да прегледа текущия си календар със задачи. Направи му силно впечатление , че днес имаше повече лекции , отколкото обикновено даваше в университета и само две дела в съда
. - Диана, моля те ела за малко в офиса - каза Антонио на секретарката си.
- Да, господине, с какво да ви помогна - изрече Диана.
-Да, а , сега преглеждах календара си забелязах, че днес имам повече лекторски часове, отколкото обикновено давам, - каза учудено Антонио.
- Днес, утре, а , както гледам май цялата седмица е така -Знаеш ли на какво се дължи това - запита учудено Антонио Диана.
- Да господине, опасявам се ,че тази седмица ще трябва да дадете повече часове, защото наближава дипломирането на студентите последен курс, както и годишнина на факултета, благотворителното събитие по инициатива на ректора, - съобщи му Диана. - Вчера ректорът се опита да се свърже с вас, но телефонът ви беше изключен.
- Да, а, да , там където бях не можеше да го държа включен - спомни си Антонио.
-А господине, днес идва момичето, което спечели стажанската програма по публични науки. Ректорът се обади да потвърди за отличния избор на момичето - каза Диана.
- Днес ли е? - попита Антонио , като записваше заключителната си реч по едно дело. Диана този път не каза нищо само кимна с глава, опитвайки се да привлече вниманието на Антонио, но той отдавна беше погълнат от работата си, че даже не разбра кога Диана се е върнала на работното си място
. -----------------------------------------------------------------------------
Здравейте, Казвам се Виктория Сервантес и съм тук за стажанската програма по публични науки. С тези думи Вики се представи на Диана , без да подозира , че след по - малко от минута животът й ще започне да се променя напълно.
-Добър ден , моля седнете , сега ще съобщя на господин Сан Роман, че сте тук. - отвърна й Диана. -Благодаря - отвърна любезно Вики.
---------------------------------------------------------------------------------
Беше вече 10 часът и Антонио вече свършваше с обичаните си задачи. Антонио взе папката си, грабна таблета от бюрото си и се запъти към вратата , когато телефонът иззвъня. Беше секретарката му.
- Да Диана - отвърна сухо Антонио.
- Господин Сан Роман , тук е момичето за програмата по публични науки.
- Сега ли? Но аз бързам за съда? - каза сърдито Антонио.
-Какво да й кажа, сър? - попита Диана.
-А, кажи й да .кажи й да дойде по - късно ....
.. Диана не казваше нищо , просто кимваше .
-Не , прекъсна я Антонио и Диана подскочи -
Да , господине
- А, кажи на момичето да влезе, имам още малко време до съда, - отвърна Антонио. -Да господине,
Телефонът се затвори. Диана се запъти към Вики, която седеше във фоайето пред офиса и нервно потропваше с крак
. -Заповядайте , господин Сан Роман ще ви приеме , моля последвайте ме.
- Благодаря - Вики се изправи я бавно я последва. Диана се запъти към офиса на Антонио, и когато беше пред вратата бавно се спря и почука.
- Да, - отвътре се чу силен мъжки глас.
- Господине, Тук е Виктория Сервантес за програмата по публични науки.
- Да влезе
- Диана отстъпи няколко крачки назад , за да направи път на Вики. Вики влезе в кабинета и се отправи към Антонио, който се беше изправил до стената с гръб към нея и четеше някоя от многобройните си книги в офиса.
- Здравейте господин Сан Роман, - каза любезно Вики.
-Казвам се Виктория Сервантес и ...
- Знам коя сте - Внезапно я прекъсна Антонио, Знам всичко за всеки, който по една или друга причина работи за мен- каза студено Антонио без да се обръща.
-Господин Сан Роман искам да Ви кажа , че за мен е изключителна чест да работя с Вас. Вие сте един от най - добрите юристи , Вие сте пример за всеки студент и за мен сте истински ...
- Вики замръзна на място, защото точно в този миг Антонио се обърна и очите им се спряха , невярващи сами на себе си.
- Вие ? - и двамата изрекоха в един глас, стъписани от изненадата.